Веднъж за един век...

Рядко се случваше, толкова рядко, че дори не се помнеше, дори никой не говореше за това, никой не споменаваше или намекваше за тези единични случаи, по веднъж на век. Но в този един път джинът оставяше цялата си енергия да се рее някъде из пространството, докато той заспива и спи до момента, в който някой не го събуди...Нея. Тя не помнеше кога беше заспивала така предния век, по кое време и кой я беше събудил, но и това беше само излишна информация, без никакъв смисъл от нея. И все пак сега беше факт, че джинът бе открила едно спокойно местенце, където можеше да се освободи от всичките си върли форми или да остане само в една специална, в своята любима форма и да се отдаде на един спокоен сън на осъзнаване. Така щеше да е, надяваше се поне, че и буря да имаше навън, щеше да се събуди с нови идеи за съществуването си...или нещо подобно. Всъщност, нямаше особено значение, важно беше, че с един сън можеше да преосмисли целия си живот, всеки един детайл без изключение.
Някои казваха, че тези Фей нарочно, насила сами заспиваха и сънуваха. Някои бяха прави...

Саломе се мяташе неспокойно в леглото. Гладът я караше да залинява. Не беше се "хранила" от седмици, а последният и лов бе осуетен от група младежи ваоьори без капчица срам. Ако не беше правилото да не убива на територията на светлите да ги беше довършила. Сукубата удари юмрук във възглавницата, и се опита да се обърне отново. Потеше се и чаршафа бе залепнал за тялото и. Това не беше хубаво, никак не беше хубаво. Чувстваше се зле, много зле. Имаше усещането, че скоро ще припадне. Отмятайки мокрия чаршаф тя стана и се отправи внимателно и предпазливо към банята. Хлатната ласка на душа донякъде облекчи страданията. За жалост това талеч не бе достатъчно. Скоро Саломе се примири с положението. Трябваше да ловува на сън. А как мразеше да го прави... Никога не знаеше на какво съзнание ще попадне и какво това съзнание ще направи с нея. Само дето сега нямаше избор. Или това или още една градна нощ(добре де, ден).
Сукубата легна върху сатенините чаршафи на леглото си и внимателно положи схванат врат върху възглавниците. Трябваше и цялата концентрация на която бе способна, за да програмира съзнанието си на режим търсене на сънища. Труда и обаче си заслужаваше. Това съзнание светеше като маяк в безлунна нощ. Бе толкова ярко и силно, и живо, и... заблъзнително. Очите на сукубата блезнаха с неестествено синия блясък на глада. Нямаше връщане назад. Превлечена като пеперуда от пламъка на свещ Саломе се гмурна в чуждия сън без дори да се замисли.
Изненада! Съзнанието бе женско. Пак изенада! Беше попаднала в нещо като лабиринт с копринени воали вместо стени.
-Къде съм по дяволите? - промърмори тихо и плахо тя.

Потъваше, отново и отново, и отново. Понякога наистина предпочиташе да става така, да потъва в съня си сякаш губи съзнание, а понякога беше и неприятно, защото не го очакваше точно когато трябва. Този път беше именно приятният, пропадна, докато всичко не почерня, а после засия, просветна и бризът, който галеше копринените завеси се просмуха през призрачната кожа на безплътното съзнание. Килуа пое дълбоко дъх, макар и смисълът това да се губеше, тя искаше сякаш да усети с вчяка частича от себе си, всеки един параграф от изминалите години, да си спомни всеки един детайл, който ежедневието и времето бяха зацапали или скрити от общите й представи. И пак беше онази, пак беше Клара, а можеше да бъде всяка, можеше да е Нефертити или Клеопатра, можеше дори да избере Инари, това лидиче божество с маска на лицето си, но тя отново беше Клара, защото не явече я нямаше. Само че имаше нещо друго тук...
Картините минаваха през стените от коприна, въртяха се в тайфун с изменящи се посоки, в различни лабиринти с врати, товаряни от невидим повей...имаше нещо помантично, имаше нещо съблазнително, дали от облиците на мъже, на жени и деца, идващи от някоя загубена в миналото епоха, от някоя империя и царство, някоя война...Само спомени, градящи се върху онази волно освободена вълшебна енергия, възприемана като магия. Но не беше само нейната магия, нали? Сякаш го усещаше...още нещо, нещо специално някъде сред стените на лабиринта. Някой.
Фигура с викторианска рокля и накъдрена коса преминапрез порталите от копринени завеси, следвайки усета ,чувството на нещо примамливо и необикновено любопитно, нещо дошло от вън.

Саломе се заоглежда диво като животно в капан. Не... Това просто не можеше да е истина. Не беше попаднала в съня на друг Фей, нали? Нали? Момичето се запрепъва по размиващите се коридори на лабиринта. Какво беше това място? Ваканционното селище на духа от лампат на Аладин? Някъде тук трябваше да има изход. Задължително трябваше да има. Нали? Нали?!
Пониката бавно превземаше и без това изтормозеното и от глад съзнание. Не успяваше да мисли трезво и се губеше още повече в задъднените коридори на лабиринта. Саломе вдегна глава и погледна палещото слънче, което бе като пирон закован в небето. Този пирон приковавеше и нея към... Пясък? Момичето вдиха дълбоко и улови лекия аромат на море? Къде беше попаднала наистина.
Безшумно като призрак зад нея се появи собственичката на това ярко и съблазнително съзнание. Сукубата си обърна рязко и рещна очите и. Тези очи... За първи пък от векове се чувстваше хипнотизирана от нечии очи. Гладът си казваше думата. Саломе наклони глава и огледа любопитно съществото пред себе си.
- Какво си ти? - попита тя направо.

Почти щеше да се почувства като у дома си, като в мига, когато за пъви път почувства света и съществуването си, а беше толкова отдавна, че дори не беше сигурна как се бе случило всичко. Но важен фактор беше огънят. Само това. Горещ огън, толкова горещ като слънцето и пясъка, а можеше и още...можеше. Но на това не бе способна да устои. Не беше вярвала, че някога отново ще срещне някой с подобно излъчване, с такъв нереален чар и въздействие, както тогава, както преди векове, но тогава ставаше дума просто за човек, а сега не. Сега това беше нещо съвсем друго. Тъмните й очи се спряха на срещуположните с неприкрит интерес и впечатление, тя не беше просто обикновена, в никакъв случай не беше и не само необикновеният й поглед го подсказваше, тази пред нея имаше очи на нещо древно и мъдро, нещо болезнено харизматично. И беше странно. Как беше попаднала тук?
- Джин. - отвърна простично и прехапа долната си устна като дете, обезпокоено от предстоящо обвинение в някоя беля. - Наричат ме Килуа, а ти си...и как попадна в моя сън?