Разрушената фабрика

Езекил се протегна напред и хвана металния прът, така че да се закрепи за счупеното стълбище. За малко да падне от руините на рушащата се сграда. Момчето изтри избилата пот от челото си и скочи долу върху земята. Огледа се, наоколо вече беше избила трева под счупения паркет. Изглежда, че фабриката отдавна е била изоставена и сега природата си възвръща отнетата територия. По негови изчисления той трябваше да е доста далеч от центъра на града. Не познаваше добре този регион, но тази малка фабрика му беше позната. Беше я виждал на разни дребни пощенски картички, но никога не беше влизал вътре. А сега се беше озовал точно по средата на разрушената зала. Какво ли правеше тук? И по-важното, защо се бе стигнало до разрушаването на фабриката, която осигуряваше работа на толкова много хора? Въпросите продължаваха да се появяват в главата, докато вече не се превърнаха в една истински досадна мигрена. Езекил изчисти ума си от това и се концентрирах върху обстановката. Беше абсолютно сам, но имаше странното чувство, че някой го наблюдява ...

Понякога беши болезнено досадно, понакога и интересно. Понякога и някои направо си заслужаваха да им се изсипе купа със сироп върху главата. Но всяко нещо с времето си, щеше да мисли за сегашния си временен господар по-късно и щеше, определено да се разправи с това като за финал. Сега трябваше да се покрие за известно време, докато...Зоркият поглед улови нечия сянка, а заострените ушички на малкото същество се завъртяха във всички, позволяващи му, посоки, за да установи източника на стъпките по старото, изоставено желязо. От някъде долетя стържене по парапет, заглушаващ с отдалечаването и изведнъж замря. Сивата котка с необичайно тъмни очи скочи на някакъв гниеш шкаф, който се разлюля върху собствената си основа, но бързо спря, щом тежестта върху него изчезна. Или по-точно се смали и превърна в по-дребна, пухкава топка с нокти. Килуа трябваше да избере дали да се промъкне по следити на шума като мишка, дребен, грозноват гризач, за който всеки предполага, че носи зарази или като малко коте с големи, кехлибарени очи. Не че някое от двете животни беше нормално да се скита из фабрика, забравена от всички видове богове, без наченки на храна или уют, но пащ беши нещо, вместо буболечка например. А джнът обичаше уюта. Именно затова трябваше да се измъкне от тук по-скоро, само да минеше зададеното време или фабриката да дадеши признаци, че се разпада...буквално.
И в един момент, в потока от мисли и отскоци по прашните, занемарени рафтове и пропукани греди, тъмният, почти човешки поглед на съществото съзря причината за шума. Човек? Или не? И как беше попаднал тук?
Котето скочи и зави опашка около една колона, докато любопитно наблюдаваше младия мъж. Може и да го познаваше, да го беше виждала някога, все едно, Килуа не желаеше да се натоварва с толкова мисли, беше от джиновете предпочитащи своеволието, пред грубото задължение. Но все пак...все пак, беше й твърде интересно той какво правеше на таково място, след като се предполагаше, че до няколко години от фабриката ще са останали само подпорните колони, само да изникнеха масивните дървета. А може би...котката се скри в сенките с потъмни козината си, той може и да беше пратеник на някой от високопоставените.

Животно! Езекил улови с поглед котката, която изскочи отстрани и се скри някъде в ъглите. Момчето не обърна сериозно внимание на животината, той трябваше да разбере повече за това място и неговата история. Съзнателно пазеше силите си за друг път и затова реши да действа по традицония начин. Естествено, че трябваше да внимава допълнително, защото всяко следваща стъпка можеше да му е последна. Не беше ясно колко могат да издържат тези слаби основи.
Езекил имаше нещо предвид в ума си докато ходеше до най-близките бюра, които вероятно криеха някаква информация. През цялото време си мрънкаше нещо под носа, което беше смес от изречения на неразбираеми езици и някаква песничка. Той успя бързо да намери няколко папки, които съдържаха счетоводни записи. Момчето прокара пръст между редовете и започна да чете. Със сигурност, ако имаше някой тук, тогава можеше да си навлече сериозни неприятности. Но тук имаше само някаква котка, какво можеше да направи тя? Котките не могат да издават хората ...

Толкова, толкова необикновено интересно. Хората, тези, които имаха своя постоняна форма, бяха едни наистина интересни...неща, и не само хората, дори и самите Фей. Мустаците на котката трепнаха в унисон в мислите й ,преди съществото внимателно да проследи отдалечаването на светлокосия към бюрата. Той търсеше нещо, личеше му, но дали го търсеше по нечи япоръчка или за себе си...не ,не, рябваше да е заради някого, иначе каква щеше да е причината да е тук, да обикаля така в изоставена, порутена сграда ида чете папките, в които кой знае дали имаше някаква полезна информация. Трябваше да е пратен от някого, не бяха толкова безумни, никй друг, че да си търси разнообразието във такава фабрика, а и от горе на всикото тук нямаше нищо разнообразно. Само шайка хлапета можеха да играят на онази игра, как беше, дижът помнеше бегло, само защото някога неин господар, тоест детето на неин госпора искаше да играят, пейнтбол, нали. Мустаците пак трепнаха, понякога итова й беше неприятно ,да принизява състоянието си до това на едно обикновено животно ,което си умира от желани еда се сви енякъде на припек и да се остави на дневната дрямка ,докато падне нощта и не реши, че е време да лови птици или мишки. Е, нищо. Тиха въздишка се отдели от малките тъвносиви гърдички на животното и то се изниза от сенките, докато с бавна, нечувана крачка вървеше към "жертвата" си. Какво толкова щеше да стане, та той беше сам, животното не можеше да надуши други хора наоколо, а и той самия така се беше отдал на четенето на документацията. Постепенно котката изчезна, преобразена в малко кълбе дим, като от догарящ фас, и в следващият момен една широка усмивка се разля на младоликото женско лице, което се надигаше на пръсти исе навеждаше над рамото на младежа.
- Хм...пише ли нещо за мен? - долетя и звънкото, развеселено гласче на кестенявокосата.

Езекил усети какво се случва зад него, но предпочете да не реагира веднага. Той внимателно постави тетрадките и книгите обратно на голямото бюро и се обърна към непознатата. Не издаваше вид на прекалено учуден от нейната трансформация. Единствено можеше да се предположи, че той е предусетил точно този момент.
"Име?" - изглежда Езекил питаше непознатата за нейното име. Достра странен ход за момче, което току-що видя преобразената, която изведнъж се появи пред него.
Езекил постави ръцете си върху корицата на папката, така че да прикрие нейното наименование. По всичко личи, че информацията е ценна и той в никакъв случай не ми се лишил от единствените доказателства, които разкриват за нещастната съдба на фабриката.
"Какво търсиш тук?" - беше следващият му въпрос.

Тя отстъпи няколко крачки назад, колкото да застане в положение, от което би могла да се преобрази и да иззбяга или да нападне, ако се случеше друго, беше си имала работа с всякакви за изминалите няколко хилядолетия, така че си знаеше урока, макар и понякога да прекрачваше всякакъв вид граници исама да забравяше чувството за самосъхранение. Правеше го просто за удовоствие и забавление, нищо повече, нищо по-малко. А и неговата реакция беше още по-интересна. Беше я усетил, беше я очаквал, може би всичко това, но докато не се убедеше какъв е той и каква е работата му тук, нямаше да остави съзнанието си намира.
И се усмихна отново, когато зае избраното си място и огледа новия си събеседник от главата до петите, образно казано, тъмните й очи предпочитаха да наблюдават лицето му, по него можеше да прочете много или поне така се надяваше. Беше странен. Джинът наклони глава на една страна леко, сякаш обмисляше въпросите му, зададени така директно, без никакво обмисляне, той се стремеше да скрие съдържанието на папката, сигурна беше в реакциите му. Беше характерно за всяко двукрако и двуръко, все пак, а и тя обичаше това тяло в момента, тази кестенява коса и тъмните очи, все пак беше на жената ,с която някога си бяха близки...Колко време беше минало? Отдавна вече не броеше годините след Викторианската епоха и загубата на най-добрият си господар. Така интригуващи хора, с така силна воля имаше навремето. Олицетворения на самата си власт, на синята си кръв.
- Аз ли? - запита и посочи себе си сякаш объркано. - Избери си някое и ме нарича така, нямам претенции. - вдигна невио рамене и наклони глава на другата страна. Ако беше бухал или сова щеше да й отива в момента, но тя просто беше избрала човешкия си облик, който дори ине беше реално неин. - Разхождам се, разглеждам, губа си времето. - простичко продължи по повод другия въпрос и пак леко въздъхна. - Сега е твой ред?

Съвсем нормален отговор, който нямаше никакво съдържание, това трябваше да бъде ясно за Езекил, който и преди си имаше работа с подобни същества. Единственото, което умееха беше да се измъкват от ситуациите и да оставят след себе си повече въпроси. Тези същества се промъкваха навсякъде, където не им беше работата. Момчето задържа поглед върху нея и обходи с очи всичките й външни белези. Беше привлекателна, но със сигурност такъв лукав характер не беше негов тип. Трябваше да се измъкне от ситуацията, но и да отнесе доказателствата със себе си. Вече беше прочел по-голямата част от данните и можеше да сглоби общата картинка.
Но не можеше да се работи без спокойствие и усамотение, а очевидно непознатата нарушаваше хармонията тук. Тя беше непозната и нежелана. Разбира се, освен ако не можеше да бъде полезна с нещо.
"Чисто изследователски интерес ме води тук."
Трябваше да задоволи нейното любопиство, иначе нямаше да си тръгне. Беше сигурен в това.
"Казвам се Езекил и съм тук, за да разбера повече за упадъка на това място."
Може би това чакаше непознатата.

Струваше й се, че я изучава, така както и тя него. Разбира се, това беше съвсем в реда на нещата, нещо напълно нормално и възприемчиво от страна на един джин. Нищо нямаше да й коства дори и като прашинка да се вкопчи в него и да го следи, но това щеше да значи, че трябваше да напусне това място, а беше много лоша идея. Съществата като нея имаха своето достойнство и чест, и това да изпълняват заръки, когато бяха подвластни на някого, беше равностойно на заповед от Мориган, или Аш, в по-примеливия случай.
Все пак имаше желание да го разбере, щом още не беше заминал или не беше решил да я прогони. Второто щеше да е трудно обаче.
- Изследовател, значи. И какво изследваш...Езекил? Интересно име. Какво е значението му? - поведе своята детинска черта от характера си, отстъпвайки още крачка назад, само колкото да се преобрази наистина в дете, момиченце със същата коса и тъмни очи, със същите червени дрехи, но в типичният арабски стил и пискюлчета. Само пясък липсваше. - За упадъка на това място...о, това вече ще е много трудна тема. - събра пръстите на ръцете си един до друг и се усмихна почти виновно ,сякаш тя беше причината за всичко това.

"Господ дава сила" - момчето отговори на въпроса й за произхода на името му. Той обърна внимание на това как тя се промени. Уменията й да се превъплъщава бяха наистина завидни, явно момичето беше овладяло изкуството на преображението абсолютно перфектно.
За миг се поколеба дали да й разреши да погледне в тетрадките, но набързо прецени, че нейната сила е прекалено силна. Не биваше на прекалено силен човек да му се дават данни и сведения за неща, които не би трябвало да ги интересуват.
"Причините това място да западне се крият в тези текстове. Моя мисия е да събирам информация за такива събития. Аз съм нещо като разузнавач, разбирате ли? Трябва историята да се помни, за да не се повторят грешките на човешкия род."
Беше му изключително трудно да й обясни всичко наведнъж, но това беше напълно достатъчно.
Езекил се обърна отново към масата и продължи да чете. Вярваше, че съществото ще я остави намира. Или поне на това се надяваше.

Бавно повдигна вежди и сви устни замислено.
- Кой? - попита тихо, определено отнесена в мислите си и възвърна онази своя по-възрастна форма, скръствайки ръце и опирайки показалец в брадичката си. - Господ е бог, но кой бог? - изглеждаше така, сякаш има желание да спори за нещо, щеше да се конфронтира само ако се скочеше в онази тема, по която опитът й направо горчеше в устата. Все пак спомняйки си за онези, в които бедният египетски народ вярваше до преди няколко хилядолетия, няко ибяха богове, божества, всякакви духове, нарочени от джинове за слуги на фараони.
Все пак неволно махна с ръка и заличи тези си мисли и безпокосйтва. Но това, че той остана на мястоо си, след като директно видя нейното преобразяване, някак си я зарадва.
- Да се помни историята...това ще е полезно, но дали за хората... - заприказва все още замислена, докато си позволи и да закрачи напред-назад, успоредно на Езекил. - Ще ти стигнат ли годините, момченце, за да можеш да разузнаеш всичко и да се постараеш така да помогнеш в предотвратяването на грешките? Моите не ми стигат...и дори сега, в тази сграда има нещо, от което пак може да стане голяма грешка. - вдигна рамене и отпусна ръцете си, които все още държеше скръстени, но така сега вече потърси джобове на връхната си дреха, просто за да си намери занимание за човешките си пръсти.

"Бог е един и той е всемогъщ" - отвърна Езекил без дори да се замисля. Беше му леко неприятно, че така се осквернява Всевишния, но нямаше как всички да прозрят Истината. Но защо тя се съмняваше в неговите способности? Не знаеше ли тя, че той е благоглосвен с една от най-древните дарби? Всъщност, не, не знаеше! И това беше полезното в тази ситуация. Езекил можеше спокойно да си премълчи за неговите способности. Те не бяха важнив в случая. Трябваше да избегне конфликтът, иначе рискуваше успеха на цялото това начинание.
"Мога да се справя, както съм се справял и преди." - момчето отвърна хладно и затвори книгата.
Не беше нужно да помни подробности, стигаше му дори и тази информация.
"Какво смяташ да правиш тук? Мястото се разпада. Трябва да се махаме оттук!" - тонът му беше все така студен, но се чувстваше едно спокойствие, сякаш Езекил се успокои.

Джинът вдигна рамене отново. Имаше неща, които беше по-добре да не се изричат, защото стигнеше ли се до там, щяха да минат твърде много векове, твърде много пространства и измерения, и пак нищо нямаше да бъде изяснено. А и тя не искаше да рискува с нещо, което можеше да държи ума й зает още няколко века например. Понякога се чувстваше стара, макар за същество като нея годините да не бяха нищо, почти нищо поне. Само спомените за миналото можеха да са отражение на живота.
- Разбира се, всеки би могъл, щом се е заел с нещо - съгласи се тя и се вгледа пак в младежа. Мнозина бяха онези, които показваха уменията си на момента, други изобщо не го правеха, а още по-малко бяха онези, които не можеше изобщо да се предположи дори какви са способностие им. Килуа разчиташе...всъщност на какво? Че той би могъл да се издаде или нещо да го издаде. Не, че я вълнуваше кой знае коко, но все пак й беше любопитно.
Вдигна рязко ръце нагоре и си пое дълбоко дъх.
- Нека се разпадне. Това и чакам, за да мога да се освободя най-сетне. Просто ще си стоя и ще чакам годините да срутят стените. - подсмихна се. Да се махат, добра идея щеше да е, особено полезна, само ако можеше да пипне онова нещо лично, че да го развали и да се спаси от малкият си временен затвор-наказание.

Езекил кимна. Щом това беше желанието на съществото, тогава нямаше как да му противоречи. Всеки имаше собствена воля, която в крайна сметка се диктуваше от желанието на демоните и боговете, които бяха на небето. Малко бяха другите като него, които прозираха Истината и следваха завета на Божественото. Затова и той беше дарен със своята дарба.
"Тук ли ще останеш?" - все пак Езекил искаше да я попита отново, за да се увери, че това наистина е желанието й.
Не му се искаше да остави съществото само тук. И без това нямаше кой да дойде тук, поне да имаше някаква компания до града. Но изглежда тя беше твърдо решена.

- Не искам... - почти тъжно изрече, свеждайки глава, преди да се въплати в кълбо дим и да се разнесе около мястото, на което беше до преди малко, подобно на мъгла, която мъгла обаче намери новото си място от другата страна и кестенявокосата се намери върху едно от бюрата, клатейки разочаровано краката си като малко дете. - Никак не искам да оставам тук, но... - вдигна поглед към него и леко присви очи. Дали можеше да й помогне, беше поне нещо, нали, независимо от хладнината на тона му, нищо не губеше. Освен компания за следващото десетилетие сигурно. - Знаеш ли колко е непритяно, когато неподходяща информация попадне в ръцете на някое непросветено същество, че дори и човек? Най-вече човек. Баба Яга е виновна, реши да ми отмъщава заради Один - промълви последното изречени емалко по-тихо и почти съскащо, но бързо възвърна предишния си тон. - Е, както и да е, аз не мога да мръдна от тук докато цялата тази сграда не рухне. Заради една рисунка с много специални качества, там, зад теб, на стената, едно момченце се довери на приказките на една вещица, че ще го остави намира, само ако ме превърне в нещо подобно на духа от лампата на Аладин. Само че това не е лампа! - възкликна ядно и скочи от масата, сочейки онази въпросна рисунка на стената, беше просто кръг с гръцки букви, нарисуван с нещо като тухла и можеше като ме ли да се изтрие съвсем лесно. - И трябва да изчакам стената да се срути, рисунката да се унищожи, за да мога да изляза. - въздъхна рязко и поклати глава, вече по-кротко. - Иначе с голямо удоволствие бих напуснала.

"Да кажем, че ще мога да ти помогна, същество" - изрече Езекил. Този път една усмивка се появи върху лицето му. Той знаеше точно какво да направи, за да спаси момичето от коварното време, което я задържаше.
"Би посъветвал да се отдръпнеш още малко по-назад" - Езекил извади една малка кутийка от джоба си.
Отвори капака и извади оттам една ярко червена сфера, която като че ли се рееше във въздуха. Езекил си замълча, когато съществото го попита откъде има този предмет. Момчето не искаше да сподели своите източници на древни съкровища, но това нямаше никакво значение, след като вече предмета беше хвърлен.
Момчето закри очите си, когато експлозията се случи. Сферата се разпадна на хиляди малки частици, които една по една унищожаваха стената и рисунката.
Енергията на удара се умножаваше с всяка изминала секунда, докато стената съвсем се срути, заедно с всичко около нея.
Но сградата беше здрава, те все още бяха живи. Езекил отвори очи, гледката беше сякаш никога не е имало стена, още повече и рисунка върху нея.
Но всичко останало си беше същото.
"Сега вече може да се махаме"

Същество, ето на това изказване беше скронна по детински да се начумери, но въздържа мнението си. То йможеше да й помогне, а само това беше важното, разбира се. Затова и си позволи една усмивка, отдръпвайки се и примигна спрямо предмета в ръцете му. Ето такива неща не се виждаха всеки ден и във всеки случайно срещнат изобщо, но дори и да не получи отговор, остави всичко настрана. Може би очакваше порой от вода, огън, пръст и урагани, всичките тези първобитни елементи, затворени в едно малко съкровище, които да експлодират в момента, в който се допрат до нещо несъответстващо на формата на тяхната съдържака сутия, но такова срутване и пълно унищожение, без повреди на околните стени си беше впечатляващо. Килуа се опита да си спомни дали някога в миналото беше виждала нещо подобно, е, може би, но ако нее било близо до нея, значи не е имало причина да му обръща внимание.
- Това беше забавно. - усмивката й се разшири, щом рисунката вече не съществеваше, а тя усети ицялата свобода, сякаш окови паднаха от ръцете и краката й, беше притяно. - Да, да се махаме. И между другото, аз съм джин, не "същество", това е грубо. - отбеляза в крайна сметка и с особено ведра крачка обиколи около бюрата, сякаш за да усети как върви, беше важно да го направи. Беше свободна и нищо не я спираше да предприеме каквото и да било.

"Извинявайте, г-же джин, но рядко срещам други от вида ви. Вече съм забравил древните ви названия. - момчето се обърна към нея, след като двамата тръгнаха надолу по коридора, който извеждаше към изхода на сградата. Колкото повече се приближаваха към него, толкова повече светлина проникваше през прозорците. Явно са били дълбоко в тунелите на сградата, а тя никак не беше малка.
"От колко време сте прикована тук? - Езекил не успя да задържи любопитството си, трябваше да попита нещо момичето, преди то да е задало някакъв крайно неудобен въпрос за него.
Разговорът трябваше да протече с минимален брой въпроси към него, Езекил не обичаше да се издава пред другите.

Още един от типа милениуми значи, това беше още по-интересно, а тя си мислеше, че от известно време само млади среща, млади и дезориентирани. Не че нямаше и такива на по хилядолетия, които се изявяваха като наскоро напуснали близката занималня, но все пак, някои се стараеха да са въздържани и дисциплинирани ,поне до колкото това беше възможно.
Приближавайки към изхода, си спомняше първите си мисли, че в близкото десетилетие няма да успе еда излезе от тук, щеше да си скита о коридорите итунелите като призрак и не че не го можеше, но беше непритяно, сам да се забавляваш с разнообразието си от форми, все пак идваше момент, в който те се изречпваха, всички животински видове си имаха своя край.
- Хм...мисля, че от няколко месеца, не вземам времето насеризоно, когато не става дума за войни и векове. - отвърна безгрижно, сякаш в действителност не се интересуваше от годините, но именно годините вземаха своите жертви на възрастта. Колко жалко, да, особено жалко за близките хора, които тя така харесваше. - И нека си говорим на "ти", по-лесно е...а ми е и интересно как се озова именно ти тук?

Неудобните въпроси започнаха. Точно тях искаше да избегне Езекил, но съдбата не беше на негова страна днес. Той въздъхна и погледна към джина. С едната си ръка извади сгънат лист, който подаде на момичето.
"Това е част от договора, който съм подписал. Издирвам полезна информация за моите клиенти. В замяна те ми плащат средства, които са ми нужни, за да си позволя стая под наем, където да живея. - неговото откровение пред непознатата може би звучеше измислено, дори глупаво, но това беше самата истина.
Езекил вършеше възложената му работа и беше доволен от заплащането. Стига да имаше покрив над главата и възможност да си купи нещо за хранене друго не му трябваше.

Пое листа внимателно и го разгърна, а тъмните очи зашариха по редовете съсредоточено. Имаше времена, в коиро използваха необикновено официален език за подобни документи, а имаше и времена, в които текста беше просто нахвърлян, колкото да има нещо, а от долу изискваха някаква драсканица. Тряваше да каже, че дори и в последно време пдорължаваха да си се поддържат едни и същи системи и формуляри, кой от кой по-взискателни или опростени в другия случай.
- Интересен договор. Не че мога да кажа нещо, моите стари договори са още по-необичайни, но за да оцелееш в този свят, всичко трябва да се направи. - дори и да предадеш някой друг Фей, за да си получиш свободата, когато нямаше някой като Езекил например, че да разруши рисунката. Това бяха единствените форми, които можеха със самото си чертаене да принудят джин да се подчинява дори и на обикновено човече. За щастие всяка такава рисунка си изискваше своята последователност. - Колко полезна трябва да е тази информация? - вдигна поглед към него. - След като ме освободи, все някак трябва да ти се издължа, така че бих могла да ти помогна за едно-две неща.

"Няма как да ми помогнеш, джин. Всеки сам избира пътя си и трябва да го следва докрай. Ако не мога да се справя сам, значи тогава не съм за този свят. Нямам нужда от помощ. - Езекил взе отново договора си и го прибра на мястото му. Тогава се замисли, може би прекалено грубо прозвуча последното му изречение, затова реши бързо да се поправи.
"Благодаря за поканата, но просто не обичам да ми се помага. Разчитам единствено на себе си.
Не след дълго двамата стигнаха изхода, където започваха пътеките към различните места.
"Накъде си ти?" - Езекил попита момичето, защото не беше сигурен накъде ще тръгне тя. Дали беше в неговата посока?

Килуа закима с глава, може би наподоби някаква старица, одобряваща с мастица ирония, решението на младежа пред нея. Е, нямаше как да му противоречи, беше негов избор, а и тя не желаеше да се бърка, рядко го правеше все пак, освен ако не беше помолена и разбира се в онези моменти тя също искаше нещо за себе си, макар последно време да странеше от подобни случаи, защото бяха малко нещата, които беше редно да я изкушават. До сега да си беше изградила пещера тако тази на Али Баба в противен случай.
След малко вдигна рамене с известно безразличие.
- Така е правилно - съгласи се. И тя би го ползвала, но вече й беше достатъмно известно ,че имаше случаи в които просто не можеше да се оправи сама, болезнен факт за някой на нейната възраст. Но нищо. - Към града съм. Ако не друго, то сега е моментът да си навлека ядовете на големия шеф, уреждайки си сметките с виновниците за затварянето ми вътре. - махна към сградата, о която бяха излезли и скоро щяха да са се отдалечили напълно. Имаше огромното желани еда я срути още сега, с някой ураган например, или някой пожа, което щеше да е по-лесно, след като и огънят изобщо беше част от природата на съществуването й.

"Тогава пътишата ни се разделят тук. - момчето се обърна към джина и подаде ръката си. Стискането на ръка беше необичаен начин да си вземе довиждане с непознатата, но той по никакъв начин не искаше да остави лошо впечатление. Езекил трябваше да получи благоволението на всички, които среща, иначе едва ли щеше да може да поддържа молитвите си спокойни.
Докато стискаше ръката на момичето леката усмивка отново се появи върх лицето му. Несъзнателно няколко образа от нейното бъдеще се появиха в съзнанието му. Нямаше как да й каже сега, че има дарбата да надзъртва в съдбата й. Искаше тя сама да разбере за щастливите събития, които щяха да предстоят съвсем скоро.
"Надявам се да се срещнем отново, госпожице" - каза за довиждане Езекил преди да обърне гръб на момичето и да тръгне в обратна посока.
Имаше още някои задачи за вършене ...

Не би се възпротивила, никога не го беше правила, освен ако нямаше зададена заповед, а това, ето това вече не съществуваше. Точно така, нямаше кой да й каже какво да прави, така че сама се възползваше от своите си принципи и както до сега, отново прецени, че няма нужда да казва каквото и да било или да се бърка в чуждите работи. Винаги за всичко има време. И тук значи наистина пътищата им щяха да се разделят.
Правейки си една бъза равносметка за последните минути, близо час, всъщност нямаше особено значение, установи че имаше нещо повече от само интересна личност под студеното държание на Езекил. Все пак той й подаде ръка, а дори се и усмихна, пак, на коетои тя отвърна с усмивка. И все пак, още веднъж се замисли именно за времето, за неговата възраст, това винаги беше забавно.
- Ще се срещнем, със сигурност. Веднъж щом си попаднал на мен, отново ще се случи, неизбежно е. - отвърна му, когто се обърна и за няколко мига остана замислена, сякаш двоумейки се за посоката. - Езекил? За всеки случай, срещнеш ли друг джин, който би ти създал някакви проблеми, който ида е той, предай му поздрави от мен, от Килуа, джинът ще знае. - разбира се, така предполагаше, след като онези на нейната възраст или по-древните се укриваха, смятайки за напълно излищно да се повяявват по света и изобщо да имат контакти с когото ида било, а и поне половината бяха затворници в някакви предмети, както и тя самата щеше да бъде в тази фабрика. Поне не беше чайник или кибритена кутийка, но все пак щеше да е неприятно.

Езекил кимна в далечината. Вече се беше отдалечил достатъчно, но успя да чуе нейните думи. Непознатата все пак си остана с име, което той да запомни. Това беше добро начало, вече се бяха срещнали, а той вече знаеше името и нейната природа. Не всеки се откриваше толкова пред другите, особено когато ставаше въпрос за такава рядка форма на съществуване. Езекил й помаха още веднъж за сбогом преди да изчезне зад дърветата, които скриваха пътя към гората. Не беше нужно да й разказва подробности, но научената информация тук беше по-ценна от обикновено. Надяваше се някой ден да може да разреши и цялата загадка на градчето.